Фондация Буквите
Контакти Поща
Пишете ни     

Литературен

сайт

Книжарница

КНИГИТЕ

Електронни

книги

Алманах

"Нова българска литература"

Издателство
"Буквите"
Мечта за книга
Поезия
Романи
Разкази
Фантастика и фентъзи
Детски книги
Учебници
Творчески фонд
Автори
 
Вход
КНИГИТЕ  
Тема на броя
Критични вибрации
Представяме Ви
През годините
Нобелови лауреати
Пътят на книгите
  За писането
  За издаването
Културни хроники
  Новини
  Предстоящи събития
  Отзвуци
  Конкурси
Пишете ни:
info@knigite.bg

Прeпоръчвани Е-книги  



За писането  
Поезия, проза и верлибър Камелия Иванова

„За писането" е рубрика, която си поставя нескромната задача да ни помогне да се ориентираме в морето от литературни видове, родове, жанрове, да не потънем в океана на литературните похвати, да бъдем малко по-осъзнати - читатели и творци. Задача, която наистина е нескромна и трудна, но, всички ние в екипа на списанието вярваме, че е реалистична и необходима. Вярно, че творческият процес е колкото осъзнат, толкова, та и в по-голяма степен, несъзнателен акт. Че е по-сходен със съня, отколкото с бодърстването. Че протича по закони и механизми, които много често не са свързани и не приличат по нищо на законите, по които се изграждат нашите мисли и механизмите, които определят целенасоченото ни поведение. И въпреки всичко, когато процесът на създаване, на сътворение приключи, идва, тогава идва съзнанието, идва рефлексията, идва моментът на обективизиране и представянето на моя творчески хаос пред другите. Между създаването и представянето, обаче, има един друг момент, за който ние се опитваме да се подготвим в тази рубрика. Моментът, в който самият автор осмисля себе си, творбата си, думите си, онези късчета от душата си, допуснати или не в съзнанието, които е споделил с листа (екрана), тяхната сила или безсилие. Това е и моментът, в който, вече съвсем съзнателно, той сяда и започва да трие или да заменя, макар да е наясно, че трие и заменя частички от себе си. Но е наложително, ако иска тези частички да докоснат и да станат и частички от някой друг. Това не се отнася за произведенията, писани „по потока на съзнанието", но за тях трябва да си голям майстор, да си плувец от най-висока класа, за да можеш да плуваш свободно в този поток, да улавяш мигове и мисли от него и да ги обличаш в думи, като едновременно с всичко това, напълно откъснат от външния свят, да не загубиш връзка с него. И ако си майстор, дори и да искаш, след излизането от този поток, не си в състояние да пипнеш нищо, защото само ще развалиш творбата - като цялост или като равномерност на течащото. Ти вече си свършил своята работа, потопил си се дълбоко, толкова дъблока, че дори си излъгал цензурата (ако говорим с езика на Фройд), накарал си я да допусне образи и думи и дори да твори, защото, според мен, най-красивите, най-силните и въздействащи метафори са именно нейно дело.

Но всички ние, които не сме майстори, нито пък умеем така свободно да плуваме в този поток, имаме нужда от моментите на осмисляне, осъзнаване, преработка, ново творене. И именно на това са посветени поредицата статии, които ние публикуваме в тази рубрика. Някои от вече публикуваните бяха на висок литературоведчески стил, други бяха съвсем конкретни съвети. Така и ще продължаваме. За този брой на списанието предлагам на вниманието на четящите го една малка и непретенциозна статия от руския поет Кирил Ковалджи. То не е и точно статия, а по-скоро споделяне на мисли за поезията, прозата и свободния стих. Споделяне, което нито дава съвети, нито дори насоки. Споделяне, което по-скоро задава въпроси, а не дава отговори. Общуването е най-ценното, с което ние, хората, сме надарени. А най-скъпата и най-стойностна част от общуването, поне за мен, е именно споделянето. Онзи миг, в който моето Аз маха всички бариери  и защоти, за да докосне твоето Аз, също така съблечено от тях. Онзи миг, в който тези две Аз се докосват, сливат се, понякога напълно, за да станат едно цяло, но същевременно всяко да запази себе си. А не е ли това и целта на твореца?

 

Поезия, проза и верлибър*

 

... Едно от преимуществата на верлибра е неговата непредсказуемост. Обикновеното стихотворение задава последващ ритмичен рисунък, ред на съзвучие. Изпълняването на предусетеното (предвкусеното), разбира се, е удоволствие, но може и да омръзне, особено в случаите, когато преобладава инерцията на формата, нейната достъпност и оповторяемост.

Стихотворната реч преспокойно съществува между поезията и прозата, а верлибрът е в позиция или-или. Невъзможна е средата между поезия и проза (това се доказва от множеството велибри, особено преводни, които не са поезия, но са по-лоши от проза). Велибрът, също, като стихотворението, е необходимите думи на необходимото място. Тогава и само тогава може да се реализира неговото преимущество - непредсказуемостта.

В поезията всяка дума притежава цвят, звук, мирис, аура, излъчване. За прозата е достатъчно думата да е прозрачна, ясна. Няма стихотворение извън текста, за прозата - текстът е само посредник, проводник. Езикът в прозата е средство, в поезията - цел, словесната тъкан на повествованието изчезва от паметта, остават героите, събитията, докато стиховете могат да бъдат възпроизведени само в този вид, в който са били създадени. В прозата словесното поле изчезва, така както екранът в киното.

Малерб сравнява прозата с ходенето, а поезията с танца. Много точно! Ходещият се е насочил към целта, отдаденият на танца никъде не отива, защото неговата „цел" е в самия танц.

Толстой си е мислел, че изобличава поезията, като я сравнява с орач, който върви след плуга, танцувайки. Нима не му е минавало през главата, че орачът също е човек и той със сигурност (след орането!) ще потанцува? Не бива да се отнема на човека „безцелния" танц, както не бива да се отнемат чудесата от вярата (между другото, Лев Николаевич и това е направил - отрекъл е всички чудеса от Евангелието, даже тези, които биха могли да бъдат обяснени с внушение и с масова хипноза).

20 май

Прав е Фет в спора си с Толстой, когато казва, че не трябва да се върви срещу живота, но мисълта му се спира на това, че животът е живот и всичко е до тук. Сякаш той, животът, не се поддава на въздействие... Прилича на това, което Ходаскевич казва за Горки - „той ненавиждаше истината" (тук думата „истина" е статична, като фотография). Любимата теза на реалиста е, че колкото и да повтаряме думата „халва" в устата ни няма да стане по-сладко. А хипнозата, внушението, вярата?

Толстой се удивлява от нелогичността на Фет, но трябва да се удивим на прекалената логичност или по-скоро на липсата на такава на самия Толстой. Фет се справя без компас и не блуждае на три страни, а Толстой цепи направо, като кит, строго следвайки компаса. Толстой се опира на Йоан: „трябва да се избягва онова положение, при което светлината е неприятна и ни устройва тъмнината". Прекрасно. Но застаряващата жена избягва ярката светлина и постъпва правилно.

Argumentum ad hominem.

Кирил Ковалджи

 

*верлибър - (фр. ез. vers libre) - термин, навлязъл през френския и приет в руската литературна наука за обозначаване на свободен стих. Стих, освободен от строга ритмична и римова композиция, характерен за поезията на 20 в.  В основата му стои еднородна синтактична организация, определяща и еднородната интонация за всеки от стихотворните редове. Тази повтаряща се интонация е изразено в синтактично построени фрази и определя своеобразния ритъм на стихотворението. Построен е на повторението на периодично сменящи се фонетични същности на различни нива, като компоненти на това повторение в съответен ред могат да бъдат фонема, сричка, стъпка, ударение, дума, група от думи или фраза. За първи път терминът се използва от Ричард Олдигтон в предговора му към Антологията на имажизма. „Ние не настояваме за това, че верлибрът е единственият метод за писане на поезия. Но ние отстояваме правото и свободата на поетите да пишат по този начин". Според Т. С. Елиът „Авторът на верлибра е свободен във всичко, ако не се отчита необходимостта да създаде хубави стихове". В своето „Похвално слово за свободния стих" Дейвид Х. Лоурънс го определя като „пряк изказ на съвременния, цялостния човек. Той е умът и сърцето, и душата, събрани в една вълна. И те говорят заедно и едновременно - в единен хор." (по превод на Огнян Стамболиев).

 


Прочeтено от:1569
 
Сподели във Facebook
Предишна статия     Следваща статия
Съветите на Хемингуей Нестандартни форми на поезия
Е-книги  


13 черни котки
Автор: Алманах Нова българска литература



Последни материали  
  „Обикновеното лице на злото“ или необикновеното лице на Калоян Захариев
  Къщата с петуниите – сълзите и усмивките на Ина Крейн
  Автобиографично интервю - Татяна Йотова
  Моята гледна точка за авторското право и неговата защита
  Преди да има криле, човек има корени
Събития