Фондация Буквите
Контакти Поща
Пишете ни     

Литературен

сайт

Книжарница

КНИГИТЕ

Електронни

книги

Алманах

"Нова българска литература"

Издателство
"Буквите"
Мечта за книга
Поезия
Романи
Разкази
Фантастика и фентъзи
Детски книги
Учебници
Творчески фонд
Автори
 
Вход
КНИГИТЕ  
Тема на броя
Критични вибрации
Представяме Ви
През годините
Нобелови лауреати
Пътят на книгите
  За писането
  За издаването
Културни хроники
  Новини
  Предстоящи събития
  Отзвуци
  Конкурси
Пишете ни:
info@knigite.bg

Прeпоръчвани Е-книги  



За писането  
Смислова многозначност на поетическото слово Христо Стефанов

Съветският литературовед Юрий Тиняков има едно показателно изказване: "Думата е хамелеон". Едва ли може по-точно да се определи най-съществената особеност на словото - и в художествено произведение, и в разговорната реч: многозначност.
С тази особеност на нашето основно средство за общуване - езика, ние се срещаме всеки ден. И надали някога сме се замисляли как с помощта на една и съща дума (звуков комплекс) изразяваме толкова различни неща. Когато обясняваме - "Аз имам двама братя"; и когато се обръщаме към близък приятел - "Братче, да знаеш какво ми се случи днес..." - очевидно думата "брат" не означава едно и също в двата случая. Макар че между преносното и основното значение безспорно има връзка: приятелят ни е близък като брат - това означава обръщението. Или поне би трябвало да означава това. Защото, веднъж употребена и възприета масово, тази общоезикова метафора се превръща в езиково клише, което е загубило първоначалното си значение. Та нали и днес не е рядкост някой непознат да се обърне към вас така: "Братче...". Също както поканите за дуел някога са започвали: "Уважаеми милорд! Пиша ви, за да ви изразя своето презрение..."
С разликата между "уважаем" и "презиран" в случая можем да измерваме поразителната способност на разговорната реч да "забравя" (ако може да се изразим така) разликата между основното и преносното значение на думата. Обратно - поезията винаги се стреми да ни накара да възприемем връзката между думите - или между прякото и преносното значение на една дума - като новооткрита.
Когато се говори за многзначност на думата, в езикознанието обикновено се дава пример с дума, която има няколко основни, по-близки или по-далечни, значения. Например "земя", тази дума може да означава и "пръст" ("Тракторите орат земята"); и родина ("Родна земя"); и гроб ("Зариха го я земята"); и определена планета ("Планетата Земя"), и друго. Както добре се вижда, между отделните значения, които безпогрешно се разбират в дадения контекст, има по-явна или по-скрита, метафорична или метонимична връзка.
Поезията, както и прозата, с охота се ползва от тази "естествена" общоезикова многозначност на думата. Но не това е отличителният й белег. Защото, както вече видяхме досега, в лирическата творба се натъкваме постоянно на новооткрити смислови връзки, между думи (и понятия), които в разговорната реч са далеч едно от друго. И може да се каже, че в поезията естествената многозначност на думата е достигнала нов предел, който й предава качествено различен характер - характера на изразно средство.
Ако не се боим от куриозите, би могло да кажем, че в лириката думата по принцип не означава това, което е в разговорната реч. Или по-точно - не само това.
Нека разгледаме например стихотворението "Конници" на Никола Фурнаджиев:

Конници, конници, конници, кървави конници,
моя родино и пламнало родно небе,
де е народа и де е земята бунтовница,
де сме, о мое печално и равно поле?


Прекъсваме цитата дотук, за да си представим, че сме в положението на човек, който за пръв път чете тази творба. Какво можем да твърдим, че сме разбрали от първата строфа? Поотделно думите са ни добре познати, но сигурни ли сме, че и тук - в стиха - те означават същото, както в ежедневната реч? "Конници" - тук сякаш няма място за колебание, но веднага виждаме, че в този контекст прякото, предметно значение с нищо не е подкрепено от следващите стихове. От конниците се очаква да препускат, да се бият, да се надбягват - изобщо някакво действие. Вместо това следващият стих добавя в порядъка на изброяване две съвсем различни (и несвързани с конници - по обикновената логика) понятия: "моя родино" - абстрактно понятие и "пламнало родно небе" - съвсем конкретно, но пояснено с два метафорични епитета. И без никакъв повод следващият стих е въпрос, който не се знае от кого и на кого е зададен: "де е народа, де е земята бунтовница". Една показателна подробност: понеже в разговорната реч едно от значенията на думата "земя" е "родина", определението "бунтовница" (тоест бунтовна, или разбунтувана) асоциативно се прехвърля и върху "моя родино" от втория стих. Ето как поезията използва "за свои цели" общоезиковите закономерности. Четвъртият стих не само не намалява, но дори увеличава неопределеността: оказва се, че лирическият герой пита и самия себе си - "де сме, о мое печално и равно поле?"
Цялостният анализ на тази творба би ни отклонил твърде далеч от темата и би отнел много време. Целта ни обаче е друга: примерът нагледно показва как в поетическата творба привичните значения на думата започват да се разтапят пред очите ни, как най-простите предметни понятия придобиват нов смисъл. Разбира се, това не е самоцелно: в случая "разколебаност", "раздвоение" между различните взаимоизключващи се значения косвено се свързва с трагичното раздвоение след погрома, с хаоса и объркаността на преживелите го. Но това е вече друг въпрос. Само мимоходом ще отбележим, че съвсем не случайно единствената дума в първата строфа, която не допуска двояко тълкуване, е "народът"; но тя има пряко отношение към идеята на творбата.
Примерът е особено нагледен, защото тук смисловата многозначност на поетическото слово е демонстративно засилена - разбира се, с оглед на конкретната идейно-ходожествена задача. Нека се обърнем към друг пример - по възможност по-ясен, по-логичен:

Зарад какво да жаля? Нямах
любовница, нито познат.
Вървях и свалях шапка само
на ветровете в тоя глад.

("На заминаване", Ат Далчев)

Това е цялото - подчертавам, цялото - стихотворение, което е част от парижкия цикъл на поета. На пръв поглед всичко в него е лесно и разбрано, думите не се отклоняват от своето значение в разговорната реч. Но само на пръв поглед. Ако приемем, че смисълът на творбата се изгражда само от прякото значение на съставящите я думи, тогава първата част от стихотворението може да бъде интересна само за съпругата на поета ("...нямах любовница, нито познат"). А втората част - "...свалях шапка само на ветровете...", ветровете събаряха шапката ми, е съвсем безинтересна.
Но за да разберем истинския смисъл, трябва да имаме предвид целия цикъл, от който това стихотворение е органична част. А основното съдържание на цикъла е хуманистичния процес против обезчовечаването на човека в капиталистическата действителност. И тогава изразът "Зарад какво да жаля?" придобива точно обратен смисъл - не случайно в стихотворението"Завръщане" от същия цикъл поетът сравнява прибиваването си в Париж с боледуване. "Нямах нито любовница, нито познат" - смисълът на това твърдение е далеч от прякото му значение, което в случая въобще не е съществено: по този начин поетът подчертава липсата на всякакви духовни, човешки връзки между себе си и тази действителност.
Но ние пак се отклонихме към анализа на дадена творба.. Не би могло да бъде другояче. Защото, за да разберем всички значения, които има многзначното поетическо слово в дадена творба, неминуемо трябва да разберем връзките му с другите думи, да видим смисловите отсенки, които те хвърлят върху него - и на свой ред получват от него. А това означава - да възприемем поетическата творба като цяло.
Впрочем, понякога и това не е достатъчно - както показва примерът със стихотворението на Далчев. Необходимо е да се има предвид цяла група творби (цикъл), обединени в едно или друго отношение. А понякога - да знаем и цялото творчество на дадения поет. Например, в едно от най-известните стихотворения на Дебелянов четем:

Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.


Нека се абстрахираме от цялостното съдържание и да спрем вниманието си върху израза "пламнала ръка". Как да се разбира той в случая? По правило в любовната лирика на Дебелянов думата "пламък" (и всичките и производни) се свързват асоциативно с бурния порив, с любовния екстаз. Един от многобройните примери - от стихотворението "Жертвопреношение":"Той, властен и весталка да прелъсти, / пристъпи - и не сетих аз кога / вля сладък пламък в самите ми пръсти..." Но в случая подобно значение е изключено - то по никакъв начин не се свързва с трагичната извисеност на раздялата. Тогава? Би трябвало да знаем и конкретния повод за написването на творбата - раздялата с болната от туберкулоза Мария Василева, за да разберем, че в случая думата е употребена, както никъде другаде, в прякото си значение: "пламнала" ръка на болно момиче.
Този пример е много показателен поне по две неща: първо: колко рядко явление е в поетическата творба дадена дума да се употреби само и единствено в прякото си значение; и второ - колко много неща трябва да знаем за поета, за творчеството му и творческата история на отделно произведение, за да изтълкуваме правилно дори една-единствена дума.
Разбира се, всеки ценител на поезията се е сблъсквал със смисловата многозначност на думите в лирическата творба. Понякога този сблъсък е негативен: "какво иска да каже поетът?" - пита се читателя, защото не е успял да вникне в смисъла на дадената творба (естествено, при положение, че става дума за истински талантлива творба).
И понеже всеки читател познава това огорчение от взаимното неразбиране, единственият път към избягването му е постоянното обогатяване на общата и литературната култура. Плюс още нещо, което е може би още по-важно: известно познание на сложния и деликатен организъм на лирическата творба, със специфичните му отлики от ежедневната реч.
С оглед на нашата тема това означава - да имаме поне най-обща представа за пътищата, по които се извършва преосмислянето на обичайните думи. За някои от тях вече говорихме - чрез метафората или метонимията се постига именно този ефект: познатата дума се "натоварва" с друго значение. Но това е само най-очевидният път. По начало метафората - или всеки друг троп - само "сигнализират" на читателя, че тук думите трябва да се разбират "по-иначе", отколкото обикновено. А, както вече се убедихме по примера със стихотворението на Атанас Далчев, дори да няма никакви тропи в една творба, все пак смисълът й съвсем не се покрива с ежедневното значение на съставящите я думи. На тази "тайна" на поезията трябва отделно да посветим повече внимание. Защото очевидно допълнителните значения в такъв случай се получават в следствие на цялостното словесно обкръжение: впоследствие на сложните асоциативни връзки, които свързват дадена дума с другите словесни единици на творбата. Тоест, от значение тук е преди всичко поетическият контекст.


Прочeтено от:1605
 
Сподели във Facebook
Предишна статия     Следваща статия
Епитет, сравнение, метафора Членуване на съществителни и прилагателни имена и местоимения
Е-книги  


Срещи по пътя
Автор: Джулия Бел



Последни материали  
  „Обикновеното лице на злото“ или необикновеното лице на Калоян Захариев
  Къщата с петуниите – сълзите и усмивките на Ина Крейн
  Автобиографично интервю - Татяна Йотова
  Моята гледна точка за авторското право и неговата защита
  Преди да има криле, човек има корени
Събития