Фондация Буквите
Контакти Поща
Пишете ни     

Литературен

сайт

Книжарница

КНИГИТЕ

Електронни

книги

Алманах

"Нова българска литература"

Издателство
"Буквите"
Мечта за книга
Поезия
Романи
Разкази
Фантастика и фентъзи
Детски книги
Учебници
Творчески фонд
Автори
 
Вход
КНИГИТЕ  
Тема на броя
Критични вибрации
Представяме Ви
През годините
Нобелови лауреати
Пътят на книгите
  За писането
  За издаването
Културни хроники
  Новини
  Предстоящи събития
  Отзвуци
  Конкурси
Пишете ни:
info@knigite.bg

Прeпоръчвани Е-книги  



За писането  
Епитет, сравнение, метафора Христо Стефанов

Че езикът на поезията е различен от общоразговорната реч, неподготвените читатели се убеждават по възможно най-неприятния начин: като не я разбират. Тогава често първата среща с поезията остава и последна. Губи ли от това поезията и какво - не зная; ала онзи, който не е имал търпението да изучи нейния език, се лишава от красотата и истината на едно изкуство.
Но какво значи "език на поезията"? Очевидно - онази система от изразни средства, с които поезията си служи, за да предаде на читателя едно богато и многопластово смислово-емоционално съдържание. Както видяхме досега, тази роля може да изпълнява донякъде и поетическия ритъм, и поетическата фонетика, тоест - звуковата структура на творбата; и поетическия синтаксис, особените синтактични обрати, употребявани в поетическата реч. Разбира се, с това изразните възможности на поезията не се изчерпват, по-същественото е обаче да отбележим, че в завършената творба отделните изразни средства не съществуват сами за себе си. Нито пък творбата е аритметичека сума от употребяваните в нея похвати. Още Аристотел изтъква като основен белег на произведението на изкуството неговата "свръхсумарност" - тоест като цяло то означава повече, отколкото механичния "сбор" от използваните в него изразни средства. Защото в поетическата творба като в жив организъм отделните изразни планове са свързани и взаимно обусловени: ритъмът и звуковата структура, синтактичните особености и поетическата образност се допълват и поясняват едни други, за да изградят в крайна сметка неповторимото цялостно идейно-художествено внушние.
Досега ние се занимавахме предимно с това, което отличава поезията от обикновената реч и другите словесни изкуства: ритмика, поетическа фонетика, поетически синтаксис. А дали думите, които четем в поетическата творба, са същите? Въпросът изглежда абсурден само на пръв поглед. Защото при внимателно вглеждане тези "същите" думи в произведението на изкуството имат по-друго значение (и повече значения), отколкото в разговорната реч.
Нека прочетем първата строфа на едно известно стихотворение на Яворов:

Аз не живея: аз горя. Непримирими
в гърдите ми се борят две души:
душата на ангел и демон. В гърди ми
те пламъци мятат и плам ме суши.


Ако сега се опитаме да "преведем" стиховете на "езика" на разговорната реч и повседневната логика, ще се получи невероятна безсмислица: лирическият герой твърди, че не живее, защото гори - значи, изгорял е. След това научаваме, че в гърдите му се борят две души, тоест две сърца (необяснимо как). И че едното сърце е на ангел, а другото на демон. А как са се озовали те в гърдите на лирическия герой, след като и ангелът, и демонът са митически същества и не могат да имат сърца - това не би си обяснил никой...
Разбира се, подобни "тълкувания", когато става дума за разтърсващата изповед на поета, звучат като кощунство. Но аз исках само нагледно да покажа колко недостъпна е поетическата творба, ако търсим в нея само прякото значение на съставящите я думи и обичайната логика.
Разбира се, до подобни абсурдни "трактовки" едва ли би стигнал и най-неизкушения в тънкостите на поезията читател. Защото и в разговорната реч ние си служим както с прякото, така и с преносното значение на думите. Когато кажем "днеска се пребих от ходене", това не значи, че сме си счупили крак или ръка, а просто, че сме много уморени. Но поезията използва не само онези преносни значения, които са възприети вече в разговорния език, а и сама създави нови, откривайки нови и неочаквани връзки между понятията и явленията.
Описателната практика ни учи, че основното средство в поезията са тропите. А троп - това е дума или израз, употребявани в преносно значение. Защото важи както за словесните изкуства, така и за обикновената реч. А всъщност въпросът е много по-сложен: от една страна езикотворческата дейност на човека може да се реализира и в разговорната реч, а не само в художественото произведение. Така възникват например колоритните изрази на жаргона, някои от които ни поразяват със своята изразителност. От друга страна в ежедневния език постоянно се вливат от словесните изкуства (в по-стари времена - от фолклора, по-късно и от литературата) нови изрази, изградени върху оригинални асоциации, свързващи преносните значения на думите. Но, ставайки общоразпространени, те по-бързо губят своята свежест и оригиналност и престават да се схващат като художествени изразни средства. Единствено в смисловия и емоционален контекст на цялостната творба те могат да имат художествена стойност.
Обикновено класификацията на тропите започва с епитета - или, казано на езиковедстки език, определението. Еднакво употребяван и в поезията, и в прозата, той може да има или пряко, или метафорично значение. Например в стиховете на Вапцаров:

Завод. Над него облаци от дим.
Народът - прост,
животът - тежък, скучен...

от стихотворението "Завод", очевидно и трите епитета са употребени в пряк смисъл. Но в следващите стихове от "Двубой"

Как мислиш, ще ли победиш,
навъсен, мръсен, зъл живот?


безспорно епитетите са употребени в преносен смисъл.
Епитетите се класифицират според това с каква дума са изразени - прилагателно или съществително ("велика страна" и "страна-гигант"), според значението си - визуални, слухови, психологически и прочее, двойни и тройни епитети... Но така или иначе, те са най-елементарното изразно средство (което не отрича художествената им значимост), затова се срещат както в ежедневния език, така и във всички словесни изкуства.
Сравнението също се среща както в прозата, така и в поезията, а от части и в разговорната реч, доколкото стремежът към образно изразяване се проявява във всички форми на езиковото общуване. И все пак то е по-близо до същността на поетическата изразност. Естествено сравнението съчетава образното с познавателното начало и обикновено свързва непознатото с познатото, неизвестното - с известното. Ала художественият ефект на сравнението често се крие в неговата неочакваност, особено когато се сравняват две доста известни неща. Например в стиховете на Андрей Вознесенски можем да срещнем сравнения като "лицата се лющеха като остарели фрески", които извън контекстта звучат странно и маниерно, ала имат определена естетическа функция в цялостната творба.
"Обикновеното" сравнение най-често не достига такива крайности. Характерно за сравнението е, че то се реализира с помощта на служебни думи като "подобно на..." и пр.:

Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина
и гласът ми да премине
тихо, като през пустиня!


("Моята молитва", Христо Ботев)

Разбира се, сравнението се явява в много разновидности. Типично за поетиката на народната песен е изпускането на съединителната дума:

Не е мома като мома,
а е мома - ясно слънце,
очите й - ясни звезди.


Още по-често срещано във фолклора е и така нареченото "отрицателно сравнение""У Недини слънце грее..." - започва една от най-известните народни песни, а след няколко стиха разбираме, че "...то не било ясно слънце, най ми била сама Неда". Така в това отрицание скрито се съдържа сравнението на Неда със слънцето, което говори за нейната хубост.
Особено е разгърнатото сравнение. Внасяйки известна описателност в поезията, то е до голяма степен чуждо на духа на лириката, но е много типично за епическата поезия. Ето един класически пример - от Омировата "Илиада" (превод на Бл. Димитрова и Ал. Милев):

Както планински сокол-хищник,
най-бързолетната птица,
мигом се спуска след гълъб,
треперещ безспир от боязън,
който се стрелва в страни,
но соколът със писък пронизен
жертвата вече настига
с ламтеж да я сграбчи със нокти,
тъй и Ахил устремено летеше,
а тичаше Хектор.


Друг вид троп е метафората. Превърнала се почти в синоним на лирическата синтетичност и изненада, тя от векове - от Аристотел насам - привлича вниманието както на творците, така и на поетите.
Но какво е метафора? Понякога се твърди, че метафората е "съкратено сравнение", в което са изпуснати свързващите части. Едва ли това е напълно вярно, или поне не е точно - сравнението е "еднопосочно", то хвърля светлина върху една дума, докато другата е предварително известна. Напротив, в метафората и двете съставки взаимно се осветляват в изненадващото си сближение, постигнато по асоциативен път. Свързване на две далечни за обичайната логика понятия (изразени с думи, разбира се) въз основа на новооткрито сходство между тях - това е най-схематичното определение за метафора.
Има две изказвания на поети, разделени от вековете, които са поразяващо сходни. Ломоносов нарича метафората "сопряжение далековатых идей",а Лорка казва: "...метафората сближава два антагонистични свята с конския скок на въображението..." Ако се абстрахираме от разликата в начина, по който е изразена мисълта - строго логически у Ломоносов и образно-метафоричен у Лорка - ще видим, че и двамата акцентират на едно и също: "сближаването (свързването) на далечни една от друга идеи" или "на два антагонистични свята" носи в себе си неизбежно откривателски моменти. И точно затова въздействува неотразимо.
Метафората е възникнала в на-дълбока древност от присъщата на първобитния човек склонност да одухотворява природата,. приписвайки и човешки черти. Аналогичен е и обратният ход на мисълта - човешки качества се описват с помощта на природни реалии. Разбира се, това е присъщо на човека и в по-ново време, затова не бива да се учудваме, че метафори се срещат и в разговорната реч, и то изобилно. Но те не се възприемат като художествени средства, защото асоциацията, въз основа на която са възникнали, вече е общоизвестна, не носи изненада и откритие.
Класификацита на метафорите е безкрайно разнообразна. Но вместо да изброяваме педантично, нека с един конкретен пример покажем богатството от значения, което тя може да носи.

Душата ми е стон. Душата ми е зов -

започва едно от най-известните стихотворения на Яворов. Бихме могли да го "преведем" така: "Душата ми стене, душата ми зове". Но това е също метафора! Само че по-разпространена, общоезикова и затова - по-позната. Решим ли да продължим "превода", ще стигнем до друго значение: "Аз стена и зова, защото е засегната душата ми - най-съкровеното, най-лиричното и неприконовено у мене." От какво? Непосредственият стихов контекст ще ни покаже - "от любов". Тогава ще разберем и смисъла на парадоксалното сближаване на две толкова различни думи - стон и зов...
Впрочем смисълът на една метафора не може да се преведе на езика на строго логическата мисъл, без да изпаднем или в безкрайно обяснение, или в абсурдни изопачавания. И това я прави незаменима в поезията.
Разбира се, метафората се явява в поезията в много индивидуални разновидности. А наред с нея съществуват и други тропи, възникващи на сходна основа, с основните от които ще се запознаем по-нататък.


Прочeтено от:2050
 
Сподели във Facebook
Предишна статия     Следваща статия
Контекстът в стиха Смислова многозначност на поетическото слово
Е-книги  


Алманах Поезия 2011
Автор: Алманах Нова българска литература



Последни материали  
  „Обикновеното лице на злото“ или необикновеното лице на Калоян Захариев
  Къщата с петуниите – сълзите и усмивките на Ина Крейн
  Автобиографично интервю - Татяна Йотова
  Моята гледна точка за авторското право и неговата защита
  Преди да има криле, човек има корени
Събития