Фондация Буквите
Контакти Поща
Пишете ни     

Литературен

сайт

Книжарница

КНИГИТЕ

Електронни

книги

Алманах

"Нова българска литература"

Издателство
"Буквите"
Мечта за книга
Поезия
Романи
Разкази
Фантастика и фентъзи
Детски книги
Учебници
Творчески фонд
Автори
 
Вход
КНИГИТЕ  
Тема на броя
Критични вибрации
Представяме Ви
През годините
Нобелови лауреати
Пътят на книгите
  За писането
  За издаването
Културни хроники
  Новини
  Предстоящи събития
  Отзвуци
  Конкурси
Пишете ни:
info@knigite.bg

Прeпоръчвани Е-книги  



За издаването  
SOS първа книга Северина Самоковлийска /annabell_/

 Литературата като маркетингов обект

 

Вместо да ви чета лекция с високопарни термини на тема продажби, продукти и реклама, ще ви разкажа една история, която ще се стори позната на мнозина.

Написали сте ръкопис и след хиляди убеждения от страна на близки и приятели се престрашавате да го изпратите в издателство. След милион години, когато вече сте отписали „Книгата на живота си", телефонът звъни и от издателството ви осведомяват, че са заинтересувани от Нея, ще я публикуват и ще се заемат с рекламата и продажбата.

Истерични двайсетина минути, в които плачете, смеете се и прегръщате всички наред - само рибките се отървават, ама те и без това са гадни на пипане, и започвате да звъните на близки, роднини, приятели и колеги. Даже на оная колежка, дето преди три години ви обиди на „Глупчо", само за да й кажете „Ха-ха!"

Минава еуфорията и започва ходенето по мъките. Първо се появява редакторът. Епичната битка с човека, дето си мисли, че освен да слага запетайките, трябва да дава и съвети (!?) за промени в произведенията няма да я разглеждаме сега. Тя е достойна за цял роман. После пристига издателят. И започва. Подреди произведенията еди-как си. Направи това, сложи онова, разкарай еди-кое си... И вие се борите да си запазите идеите и оригиналното произведение, докато накрая той се ядосва и се развиква: „Ти искаш ли да я продам тая книга, или ще си държиш тиража у вас да уплътняваш прозорците през зимата????"

Така че отстъпвате, мислейки си „Какво разбираш ти от изкуство, гаден търгаш! Те мен ще ме четат и ръкописна да е книгата!" И получавате книга, рекламна кампания, язва от нерви, а издателят минава на успокоителни или поне на нещо по-силничко от бира.

И защо? Защото виждането по въпроса на издател и писател са коренно различни. Поне на писателите от „старото поколение" (и не говоря за набори...), да се гледа на книгата им като на стока от супермаркет е меко казано светотатство, кощунство, обида и саботаж не само срещу личността, ами срещу устоите на света!

А всъщност, ако се замисли човек, единствената разлика между, да кажем, Джоан Роулинг и Урсула Ле Гуин е чисто и просто в рекламния подход. Така че изводът е следният: мили мои кандидат-писатели  (хеле и аз),  стягайте се и стига сте мрънкали, че в България пари не се изкарват с книги. То може и да може, ама ако ние самите не се настроим на една вълна с чудото на пазарната икономика, никога няма да го разберем.

 

 

Донеси ми главата на редактора

 

Разгледахме първия аспект от издаването на книга - битката с издателя на тема „Изкуство ли е литературата или сирене". Някъде по времето на тази Световна криза се появява още един проблем - Редактора.

С него историята е малко по-друга и доста по-тежка, защото той има за цел, или поне така си мисли, да ни посочи къде сме го оплескали при създаването на Книгата (тук е момента да вметна, Книгата е проза, създаването, редактирането и издаването на поезия са ми така далечни, както да речем звездите). А според нас работата му е да немее пред таланта ни и да сложи малко запетайки тук там, да си оправдае хонорара.

Резултатът от сблъсъка с тази Гад редакторска може да бъде много страшен. Особено ако все пак сте наясно, че като човек не сте съвършен и докато сте влагал емоции във въпросната проза, със сигурност някъде нещо не сте направил като хората, оплескал сте я хронологично, емоционално или (любимата моя грешка) сте допуснали безумия от типа „седеше прав пред нея"... Първо, намразвате Редактора. Какъв е тоя/тая, че да критикува? Които не могат да пишат стават или критици, или редактори, това се знае от край време. После намразвате себе си. По-скоро разочаровате се, което според мен е по-страшно. Как така сте ги допуснали тия безумни грешки? И последно, отричате се от творбите си. Чувствате се един вид разочаровани от тях, понеже сте ги погледнали внезапно с други очи. С очите на Читател.

Естествено всичко това са моменти реакции, които ще отминат, ако сте наясно, че Редакторът ви е приятел. Или поне се очаква да бъде. И че единствената му цел е, да не прочетете после из отзиви и рецензии за същите тия грешки. Повярвайте, боли повече.

Най-лесно е, да махнете с ръка, да кажете „аз повече на критики няма да обръщам внимание, знам че си го мога. Другите да ходят да се пéрат". И това е вариант, но не е най-професионалното отношение. Ако се надявате пари да изкарвате от книгите си, може би е добре да послушате Гадината редакторска. И все пак внимание: НЕ Е КАЗАНО, ЧЕ ТРЯБВА НА ВСЯКА ЦЕНА ДА ПРИЕМАТЕ ВСИЧКИТЕ МУ ПРЕПОРЪКИ. Обмислете ги добре. Ако ви се стори, че има дори зрънце логика в тях, може би е добре да пипнете нещичко. Ще се изненадате от резултата. Понякога дори смяната на една дума е достaтъчна, да „отключи" епизода и да го направи гениален.

Наскоро ми се случи да се разправям с Редактор. Най-добре е, ако си вземете за такъв ГАД (Гадна Аналитична Дева). И е много важно - да е човек, на когото можете да се доверите. Иначе няма смисъл дори да започвате, ще отровите и своя, и неговия живот. Мислете си, че дори най-великите, тия дето продават милиони копия от книгите си имат такова домашно животно. Обичкайте си го, галете си го и си го хранете. Струва си.

 

След като приключите...

 

И така, безкрайните рундове с Издателя и Редактора уж са свършили. Сключено е крехко примирие, под което прозира готовността войната да избухне със страшна сила. Отново. От там насетне Книгата тръгва по сенчестите пътеки, по които минава всеки малък Ръкопис, преди да порасне и да се превърне в част от нечия Творческа Биография.

А за вас остава, да си седите в къщи и да си гризете ноктите. И си мислите, че сте до тук с нервите...

Да ама не! Седите си и не смеете да отворите Ръкописа. Сякаш не е ваш, а на някой чужд човек, на някой психопат и вътре са описани най-гнусни извращения. Правите се, че го няма, че никога не го е имало, а малкия файл в компютъра ви човърка и тормози... Не издържате, отваряте го и след първия прочит си казвате „Майко мила, кой ще я чете тая боза?!"

След това ви пращат корицата (отново Издателят, тоз пък и тоя все едно си няма друга работа, освен да ви тормози!), която някак не ви се струва подходяща за Книгата. Все ви се иска да е малко по-загадъчна, по-дарк и готик така... Да ама не, той е решил, че за да се продаде книгата трябва да има една гола мадама отпред... И това е в най-добрия случай...

Идва щастливия ден. Привикват ви в Офиса и ви връчват Книгата. Голяяяяяямо разочарование. Книга като книга, малък паралелепипед от хартия. И по-лошото е, че тръпката никаква я няма, не стига, че сте виждал корицата, ами знаете и вътре какво пише. Скука.

Отваряте книгата ей така, да покажете интерес и - о ужас! - правописна грешка на страница петнадесет. А тиражът е няколко хиляди. Стоманен обръч стяга гърдите ви, на ум ви идват поне пет човека, дето няма да се задълбочат във фабулата, ами ще забодат пръст ей в тая малка грешка... И тук влизат в употреба най-добрите приятели на човека - хапченцата „мента, глог и валериан". Най-великото изобретение на човечеството след телефона и кока-колата.

 

Премиерата

 

Голяма зала, само двадесетина души в нея. Така е то, прозата не се „кльопа" много в наши дни. Вие, издокаран в неделните си дрехи седите на сцената и се потите изобилно. Тресат ви нерви, а хората, дето ще правят премиерата са се събрали в един ъгъл, оживено спорят нещо и току ви поглеждат изпод вежди. (Правят промени в сценария, и ви проверяват дали няма да припаднете, ама за вас в момента всичко е враждебно...)

Като вдигате поглед от лъснатите до блясък обувки - на идване даже катастрофа щяхте да предизвикате, заслепявайки един шофьор на 280 - установявате, че залата се пълни. И ви става още по-ужасно, ще се излагате пред повече хора...

Ръкопляскания, речи, пак ръкопляскания... Идва моментът, от който най-много се боите - разиграват се диалози от книгата. Слушате всичко някак отдалеч, сякаш не сте писал вие тия неща дето се говорят на сцената и се чудите кога ще можете да се приберете, че ви заболя гърба да стоите изправен, и главата да си рецитирате „словото". После, докато си го мислите това си давате сметка, че е настъпила тишина и всички вас гледат. Ставате, изпявате си песничката „Благодаря на мама и татко..." ... и сте готов за Нобелова награда...

 

Първата рецензия

 

Ще разберете. Хич не си мислете, че ще можете да се отделите от света и да не четете критиката. Все ще се намери „доброжелател", който ще ви прати статията или отворената тема във форум или каквото там е. А веднъж като видите името си вътре, нищо няма да може да ви спре. Ще четете и ще се удивявате на себе си и на невероятните неща, които сте били искали да кажете с творбата си...  Пък вие като ги писахте не помните такова нещо, ама нейсе.

В момента, в който едно произведение напусне близкия ви кръг и излезе в литературното пространство, напуска и намеренията, и настроението ви и започва да се тълкува по хиляди, по милиони различни начини. Никой от които не е вашият. Как мислите биха се почувствали всички Големи в литературата, ако можеха да прочетат ученическите съчинения на тема „Какво е искал да внуши писателя?" Ами представете си как се чувствате вие. Гадно, нали?

 

 

И така, защо тогава да се мъчим?

 

Ако нямате отговор на този въпрос преди още да съм ви го задала, значи наистина е хубаво да се замислите. Това ли е вашето поприще? Ще ставате ли писател, или ще си графоманствате? Можете ли да отсеете най-ценното от критиките, а другото да запратите където му е мястото - в раздел „Арменския поп"? Ще намерите ли сили да продължите да пишете и ще имате ли какво да кажете на хората? Ще оцелеете ли след като най-съкровеното, душата ви бъде разпъната на кръст, анализирана и каталогизирана, преобърната до дъно? Със сигурност загрижени граждани ще ви се обаждат, да предложат лекарство за вашата болест...

Мога да ви изредя още милиони въпроси, на които е хубаво да имате отговор ПРЕДИ да се заемете с книгата. И пак няма да обхвана и половината съмнения и тревоги, които ще ви сполетят.

 

 

            Вместо заключение

 

            Първата книга и изобщо издаването на книга е травмиращо преживяване, което оставя белези в душата ви за цял живот. Нужно е, по мое скромно мнение, някой да се замисли и да създаде терапия и групи за подкрепа, както се прави с алкохолиците например. Трудностите и болката, които ще преживеете могат да ви се сторят непосилни... Но не е ли също толкова трудно и болезнено, когато станете родители? И само смейте да ми кажете, че не си заслужава изживяването...


Прочeтено от:1482
 
Сподели във Facebook
Предишна статия     Следваща статия
Капанът на тиражите Закон за авторското право и сродните му права - част II
Е-книги  


Островът | Да срещнеш Икар
Автор: Николай Пенчев



Последни материали  
  „Обикновеното лице на злото“ или необикновеното лице на Калоян Захариев
  Къщата с петуниите – сълзите и усмивките на Ина Крейн
  Автобиографично интервю - Татяна Йотова
  Моята гледна точка за авторското право и неговата защита
  Преди да има криле, човек има корени
Събития