Фондация Буквите
Контакти Поща
Пишете ни     

Литературен

сайт

Книжарница

КНИГИТЕ

Електронни

книги

Алманах

"Нова българска литература"

Издателство
"Буквите"
Мечта за книга
Поезия
Романи
Разкази
Фантастика и фентъзи
Детски книги
Учебници
Творчески фонд
Автори
 
Вход
КНИГИТЕ  
Тема на броя
Критични вибрации
Представяме Ви
През годините
Нобелови лауреати
Пътят на книгите
  За писането
  За издаването
Културни хроники
  Новини
  Предстоящи събития
  Отзвуци
  Конкурси
Пишете ни:
info@knigite.bg

Прeпоръчвани Е-книги  



За писането  
Контекстът в стиха Христо Стефанов

Тази толкова често срещана дума - контекст - е позната всекиму. И всеки знае в колко много значения се употребява тя. Затова може би трябва да започнем с пояснение - какво означава поетически контекст?
Или, още по-добре: какво въобще значи контекст?
Нека си послужим с пример из разговорната реч: "работа". Какво означава тази позната и не винаги любима дума? На пръв поглед - ясно какво. Но ако сравним изразите: "Имам много работа", "Отивам на работа", "Това е моя лична работа", ще видим, че значенито на познатата дума във всеки от тях е различно. Думата, разбира се, не се е променила. Променило се е обаче словесното обкръжение, което я заобикаля. И това й предава ново - и различно във всеки различен случай - значение, което има и нещо общо с изходното, най-общо значение, но има и съществени отлики.
Именно онова словесно обкръжение, което е необходимо, за да разберем конкретното значение на думата (или словосъчетанието) в даден случай, се нарича контекст. Не без значение е и това, че ролята на контекст понякога може да играе и самата ситуация. Например, ако пресичаме разсеяно улицата и някой ни извика "Кола!", това за нас ще има стойността на дълго изречение: "Внимавай, приближава автомобил, който може да те блъсне!".
Всичко това е дотолкова известно от практиката, че едва ли има смисъл да се обяснява. Но каква е връзката му с поезията? Преди всичко, в лирическата творба ролята на контекста за правилното разбиране на отделната дума и израз нараства много повече, отколкото в разговорната реч. И второ, което е по-съществено - поезията сама раздава свои "контексти", които са понякога доста различни от тези в ежедневното словесно общуване. Именно контексти - не един контекст, а различни словесни-понятийни обкръжения, в които думите разкриват нови и неочаквани свои смислови нюанси и емоционални обертонове.
Нека например прочетем първата строфа от едно известно стихотворение на Яворов - "Видения":

Небе - куршумена безкрайност - отразено
през ледена кора в куршумени води.
Самотен коленичил на леда, смутено
през него гледам аз: ни слънце, ни звезди, -
ни ден, ни нощ, - безцветян здрач - мъгла. Безцветни,
край отражението мое сенки рой
минуват и не спират: сенки мимолетни,
залутани безцелно, жадни за покой.


Кой не знае какво значи "небе"? Но нека се опитаме да разберем какъв е смисълът на тази дума в конкретната поетическа творба. Още в първия стих тя е синонимно пояснена - "куршумена (тоест оловносива) безкрайност". И още това пояснение й придава своебразна смислово-емоционална окраска, която думата има само в това стихотворение: на нещо заплашително, тягостно, притискащо (тези асоциации идват от "куршумена", тоест оловносива), и то нещо много неуютно - "безкрайност". При това лирическият герой гледа не само небето, а неговото отражение - отражение "през ледена кора в куршумени води". И това засилва асоциациите за нещо страшно, студено, отблъскващо. Един от следващите стихове - "...ни ден, ни нощ - безцветен здрач - мъгла." - вече направо отрича прякото значение на думата, визуалния характер на образа: в мъгла едва ли може да се види небето. Така в цялостния контекст на творбата небето се превръща в нещо твърде различно от обикновеното си преносно значение в разговорната реч, където по правило то се свързва с представата за широта, простор, свобода.
Понякога в две различни творби на един поет една и съща дума може да присъства с коренно противоположни значения. Ето например първата и последната строфи от Яворовото стихотворение "Сън":

Сънувах те и тази нощ, о мила,
сънувах те - бленуваща до мен,
глава на рамото ми прислонила.
...
Пробудих се и в мрака безпросветен
заплаках аз - и роних сълзи до зори
за твоя край и моя дял несретен...


А ето няколко стиха от поемата "Нощ":

Макар и слаба, пак десница
ще може - ето... А това
вериги! Кой ли и защо,
кога ли ме е оковал?
Повия ли се, тъй боли,
тъй стяга........
............ Ах, на зло видял се
злокобен и вседашен сън!


И последната строфа от четвъртата твобра из цикъла "Хайдушки песни":

Сън сънувах, ой нерадост,
опустяла младост,
сън сънувах, сън прокоба -
сънувах си гроба...


Три стихотворения, три различни значения: в единия случай сънят е мечта и копнеж по любимата, във втория - кошмар, който изразява безсилието на чистия патриотичен порив в условията на буржоазната действителност, а третия - това е направо "сън прокоба", както го е "обяснил" сам творецът.
Разбира се, не винаги контекстът на дадена творба е достатъчен, за да си обясним една или друга дума. Понякога отделните направления в поезията - класицизъм, романтизъм, символизъм и прочее - създават свой особен поетичен език, който ги различава не само от разговорната реч, но и от другите етапи в развитието на поезията. И тогава редица ключови думи и понятия придобиват в творчеството на представителите на тези направления такъв смисъл, какъвто нямат в създаденото от други поети.
Ако си припомним, например, втората строфа на известното Дебеляново стихотворение "Аз искам да те помня все така":

В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален,
в часа, когато Тя ще победи!

...

ще видим, че тук ни очаква една малка загадка. Коя е "Тя": изрично подчертаната от поета, който е изписал местоимението с главна буква? Трябва да познаваме поетичния речния на символизма, за да разберем, че това е Смъртта.
Наистина, в българската поезия липсата на оформени поетически направления, която се обяснява с ускореното й развитие, не дава възможност те да изградят завършен, специфичен само за тях, поетически речник. Единственото изключение е именно символизма - и не случайно творбите на поетите-символисти са в известна степен трудни за читателя.
Както виждаме поетическият контекст е понятие, по-широко от езиковедския смисъл на термина. А отдалечените контексти, в които можем да разглеждаме дадена творба, се включват един в друг. Преди всичко, съществува контекстът на отделното произведение, извън който не можем да разберем истинското значение на съставящите го речеви единици. (Тук терминът има обичайното лингвистично съдържание - "непосредствено словесно обкръжение".). Но нерядко се налага да се обърнем към по-обхватен контекст - контекстът на даден цикъл или на цялото творчество на автора. (Очевидно, в такъв случай контекстът вече има по-друг смисъл.) Следващото стъпало в йерархията на контекста е контекстът на дадено поетическо направление - романтизъм, символизъм и прочее.
Но с това стълбицата на контекстите не свършва. Самата национална поезия в по-дългото си или по-кратко развитие създава по-широк контекст, извън който не може да се разглеждат новопоявяващите се произведения. Тук от значение е преди всичко традицията, както и най-високите постижения на националния художествен гений, с който неминуемо се съотнасят по-късните произведения. Естествено, този контекст влияе не само и не толкова върху смисъла на отделните думи и изрази, а обхваща преди всичко определен кръг от теми, мотиви и образи. Ала не са редки случаите, когато дори отделен образ не може да бъде разбран без контекста на съответната поезия. Например в едно стихотворение Александър Геров разказва за болката на политзатворниците във фашисткия затвор, когато екзекутират техен другар. И в кулминационния момент на творбата стои стиха: "А ние си нямашме люта ракия/ тежко, тежко да се напием..." Ако възприемем тези думи буквално, желанието е най-малкото неуместно. Но в контекста на българската поезия те се свързват, от една страна с Ботевото "Тежко, тежко! Вино дайте!", и от друга страна - с образния реквизит на народната хайдушка песен, където "лютата ракия" е неизменен атрибут. Така косвено, но с голяма сила е внушена родствената връзка между борците против фашизма и народните герои от по-ранните етапи на революционното движение. Освен това лаконично и без никаква описателност е предадено психологическото състояние на лирическите герои - не случайно първата асоциация е с ботевите думи "Тежко, тежко!". Ето колко много и привидно неочаквани значения придава на познатите думи този своеобразен контекст - контекстът на нашата поезия с устойчивите й традиции.
А има и много творби, които не могат да бъдат разбрани напълно без още по-широк контекст - контекст, който условно бихме могли да наречем "цялостен културен фонд на човечеството". За нас към този културен фонд принадлежи преди всичко европейската традиция, в чиято основа лежи митологията и изкуството на класическата древност - Елада и Рим. Например в едно от най-известните си стихотворения Пушкин твърди:

Пока не требует поэта
к священной жертве Аполон,
меж всех людей ничтожней он.


За човека, който познава гръцката митология и не знае, че според нея творчеството на поетите е свещена жертва пред Аполон - богът на хармонията и красотата - смисълът на тези думи би останал неясен. Защото много от древните митове са се превърнали в своего рода символи за всеки културен човек - така както техните герои символизират определени човешки качества. В поезията на класицизма, който пръв възкресява за нов живот постиженията на античността, тези митологични образи са особено чест гост - дотолкова, че за всеки, който не познава добре древното изкуство, тя е трудно разбираема. В българската поезия няма оформено класицистично направление, но и нашите поети с охота използват разпространените митологически образи - достатъчно е да споменем например, стихотворението "Северният Прометей" на Христо Смирненски.
Както виждаме, правилното разбиране на поетическата творба започва от правилното разбиране на всяка отделна дума в нея. Но именно затова е необходимо да се съобразяваме, както с контекста на цялостната творба, така и с много неща, лежащи извън нея - от националните художествени традиции до световното класическо наследство. И именно в това се проявява старата максима, че поезията дава на всеки читател толкова, колкото той е способен да разбере, тоест - колкото по-подготвен е да я възприеме.


Прочeтено от:1425
 
Сподели във Facebook
Предишна статия     Следваща статия
Синтактис на стиха Епитет, сравнение, метафора
Е-книги  


Загадъчна смърт
Автор: Радостин Недялков



Последни материали  
  „Обикновеното лице на злото“ или необикновеното лице на Калоян Захариев
  Къщата с петуниите – сълзите и усмивките на Ина Крейн
  Автобиографично интервю - Татяна Йотова
  Моята гледна точка за авторското право и неговата защита
  Преди да има криле, човек има корени
Събития