Фондация Буквите
Контакти Поща
Пишете ни     

Литературен

сайт

Книжарница

КНИГИТЕ

Електронни

книги

Алманах

"Нова българска литература"

Издателство
"Буквите"
Мечта за книга
Поезия
Романи
Разкази
Фантастика и фентъзи
Детски книги
Учебници
Творчески фонд
Автори
 
Вход
КНИГИТЕ  
Тема на броя
Критични вибрации
Представяме Ви
През годините
Нобелови лауреати
Пътят на книгите
  За писането
  За издаването
Културни хроники
  Новини
  Предстоящи събития
  Отзвуци
  Конкурси
Пишете ни:
info@knigite.bg

Прeпоръчвани Е-книги  



За писането  
Синтактис на стиха Христо Стефанов

В своя стремеж за максимална изразителност поезията, като изкуство на словото, се стеми да направи "значещи" - тоест да натовари с изразяването на определено смислово-емоционално съдържание - всички особености на езика, които в обичайната реч имат само служебна роля. Досега се запознахме отчасти с начина, по който звуковата организация на поетическата творба се превръща в израз на съществени съдържателни особености - докато в обикновената реч тя е без отношение към съдържанието на изказването (освен в звукоподражателните междуметия). Но това особено използване на езиковия материал не се забелязва само в областта на фонетиката. Напротив - то обхваща всички особености на езика. И ако в езикознанието терминът "синтаксис" означава оня дял, който се занимава със законите за свързването на думите в словосъчетания и изречения, в литературознанието терминът "поетически синтаксис" има по-друг смисъл. В случая става дума за онези синтактични особености на дадена творба (жанр и пр.), които се открояват на фона на обичайната ежедневна реч, и по този начин внушават на читателя важни емоционални и смислови аспекти на творбата.
Една голяма част от похватите, които в своята съвкупност изграждат поетическия синтаксис, принадлежат на реторичния стил. А той се характеризира с известна емоционална пресиленост, с ораторски образи на речта, с повишена експресивност на словото. И ако у мнозина днес има предубеждение към реторичния стил, то е защото понякога второстепенните поети, обръщайки се към големите теми, се стремят да "компенсират" липсата на оригинален подход и художествено майсторство с фалшив патос, с куха реторика. Но да се отрича заради това самият реторичен стил е явно погрешно. Когато той е в хармония със съдържанието на творбата, неговата експресивност му предава особено внушително въздействие.
Един от основните похвати в реторичния стил е реторичното възклицание. Да си припомним "В механата" на Ботев: след като със сдържано-гневен тон поетът е описал страданието на народа и безчинствата на поробителя, в един момент болката и гневът му избликват в пряка реплика:

Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян нека забравя
туй що, глупци, вий не знайте,
позор ли е или слава!


Това е основната функция на реторичното възклицание - като кондензиран израз на емоционалното отношение, то замества дългите описания, внушава директно на читателя чувствата на твореца - разбира се, ако е органично, тоест подготвено от предишното развитие на лирическия сюжет. Донякъде аналогична е функцията на реторичното обръщение, което почти винаги също има и възклицателен характер:

Обичам те, родино, и ме трови
поради тебе често ядна скръб,
под гнет стоименен превивам гръб
и влача аз, неволник, твоите окови...

Но що си ти? Земя ли в някои предели?
Пръстта на тоя дол, на оня хълм,
еднакво мъртва в зой, под дъжд и гръм,
която днес един - друг утре ще насели?


("Родина", П. К. Яворов)

Както се вижда и от примера, реторичното обръщение много често се съчетава с реторичния въпрос. И неговата функция е ясна: с въпросителната интонация, след която не следва пряк отговор, поетът заинтригува читателя, кара го да следи с напрежение хода на поетическата мисъл.
Понякога реторичният въпрос съдържа явно неправдоподобно предположение и по този начин косвено утвърждава обратното. Пример за такава употреба на реторичния въпрос е последната строфа на "Един убит" от Димчо Дебелянов:

И нима под вражи стяг
готвил е за нас пощада? -
Не, той взе, що му се пада,
мъртвият не ние враг.


Разбира се, поетичния синтаксис не се изчерпва само с явленията, присъщи на реторичния стил. Типичен похват (който също често се среща в реторичния стил, но не само в него) е антитезата. Тя може да бъде антитеза между определение и определяемо - "Там тае звънка тишина" (Дебелянов), но може да бъде и разгърната антитеза:

...тук мъдрец замислен, там луда глава,
мрачен узник в Стамбол, генерал в Балкана,
поет и разбойник под съща премяна,
мисъл и желязо, лира и тръба:
всичко ти бе вкупом за една борба.


(Ив. Вазов, "Раковски")

Друг похват е инверсията. Тя представлява нарушаване на привичния словоред с цел да се изтъкне - тъй като това нарушаване неминуемо ще привлече вниманието на читателя - най-същественото:

И ний през сълзи накипели
обръщаме за сетен път
назад, към скъпи нам предели,
угаснал взор - за сетен път
простираме ръце в окови
към нашият изгубен рай...
Горчива скръб сърца ни трови. -
Прощавай, роден край!


("Заточеници", П. К. Яворов)

Инверсията може да бъде разместване местата на определение и определяемо: "сълзи накипели"; вмъкване на допълнението между определението и определяемото: "скъпи нам предели"; на подлог и допълнение: "сърца ни трови". Срещат се и по сложни инверсии, например: "Стройна се Калина вие над брега усамотен" (П. П. Славейков). В нормален словоред това изречение би гласяло: "Стройна Калина се вие над усамотения бряг."
Между синтактичните похвати важно място заема повторението. Понякога то е просто признак на неумение, на словесно излишество. Но използвано съзнателно, повторението на цели думи ги подчертава, внушава ги на читателя:

...че станах ази хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник...


("На прощаване", Хр. Ботев)

Особено ефектно е повторението на еднокоренни думи, което се нарича етимологична фигура:

Ден денувам - пътища потайни,
нощ нощувам - пътища незнайни.
...
С враг врагувам - мяра според мяра,
с благ благувам - вяра според вяра.


("Хайдушки песни", П. К. Яворов)

Най-сетне, повторението може да не бъде буквално, а на синонимни думи; тогава е по-правилно да се говори за градация:

Слезни там и с удари верни
разбивай, разлюшквай, руши,
разкъртвай тез пластове черни,
тез робски души!


("Въглекопач", Хр. Смирненски)

Цитираният пример ни насочва и към един по-особен тип повторение - повторението на отделни думи или представки и наставки в началото или края на последователни стихове, или вътре в стиха. Началното повторение се нарича анафора:

Запей и ти песен такава,
запей ми, девойко, на жалост,
запей как брат брата продава...


("До моето първо либе", Хр. Ботев)

Но анафората може да се състои и в повтарянето на части от думата. Тогава тя е на границата между обикновено звукоповторение (което е предмет на поетическата фонетика) и синтактичното - тъй като представките имат все пак известно, макар несамостоятелно значение. В цитирания вече откъс от стихотворението на Смирненски: "...разбирай, разлюшквай, руши, разкъртвай..."
Разбира се, повторението може да бъде не само в началото на стиха. Когато е в края, то се нарича епифора. Тя не бива да се смесва с римата; при римата се повтарят само звуковете, но смисълът на римуващите се думи е различен. Докато при епифората се повтарят смислово самостоятелни отделни откъси. "Пресечна точка", така да се каже, на епифората и римата, е така наречената "тавтологична рима" (римуват се едни и същи думи), която се среща в хумористичната поезия.
Срещат се, разбира се, и много по-сложни случаи на повторение на думи, които носят важен смислово-емоционален заряд в стиха - в края на един стих и в началото на следващия и т.н. Но това само показва огромните потенциални възможности, които крие поетическия синтаксис и които всеки талантлив поет използва по своему.
Особено място в системата на поетическия синтаксис заема синтактическият паралелизъм. Паралелизмът въобще се състои в успоредяване на два мотива, два образа, или - в нашия случай - на две еднакви синтактични конструкции. Едно от най-древните изразни средства в поезията, паралелизмът е изключително богат с потенциални възможности за изграждане на сложно, многопластово съдържание.
Ако говорим за образния паралелизъм (който не е задължително да бъде и синтактически и затова не е предмет на поетическия синтаксис), той е косвена форма на сравнение. Ето един христоматийно известен пример от народна песен:

Черней, горо, черней, сестро,
двама да чернеем -
ти за твойте листи, горо,
аз за мойта младост...


А ето и един - вече цитиран по друг повод пример за синтактически паралелизъм от "Хайдушки песни" на Яворов:

Ден денувам - пътища потайни,
нощ нощувам - пътища незнайни...


Както се вижда, синтактическият паралелизъм почти винаги е образен; при това той е паралелизъм и на мотиви. И еднаквата синтактична конструкция служи именно за това - да подчертава, да "открои" различното в съдържанието на външно сходните изрази.
Привършвайки беглия по необходимост поглед на синтактичните похвати, които се използват в поезията, трябва да подчертая и друго. Въпреки привидната схематичност на класификацията, в конкретното си приложение те са безкрайно разнообразни и могат да изразяват различни идейно-художествени внушения. Дори типът изречения, употребени в една или друга творба, са във връзка с нейното съдържание. Ето очевидната разлика между стиховете на Н. Вапцаров:

Завод. Над него облаци от дим.
Народът прост,
животът тежък, скучен.
 -

и началото на "Гора" на Д. Дебелянов:

Накрай полето, дето плавно излъчва слънцето стрели
и в марни валози потокът с вълни приспивни ръмоли,
меда на отдиха стаила дълбоко в девствени недра, 
виши колони непреклонни успокоената Гора. 


Безспорно, тази разлика в строежа на антитезата - задъхано-отривиста у Вапцаров и успокоено-описателна у Дебелянов - е във връзка с различните художествени задачи, които творците са си поставили, единият в 'Завод", другият в "Гора". А белег на високо художествено майсторство е това, че те са намерили подходящите средства - включително и синтактически - за реализирането на тези художествени задачи.
Защото в истинската поетическа творба, която по своята сложна организация напомня живия организъм, всичко е подчинено на една цел - да изрази най-пълно и завладяващо идеята на произведението. И тази цел се постига с използването на целия "езиков арсенал" на поезията - от звученето (фонетиката) и синтаксиса, до най-сложните изразни средства, с които ни предстои да се запознаем.


Прочeтено от:1572
 
Сподели във Facebook
Предишна статия     Следваща статия
ДЕСЕТТЕ ЗАПОВЕДИ НА ПИСАТЕЛИТЕ Контекстът в стиха
Е-книги  


Балкански ветрове
Автор: Илияна Каракочева /Ина Крейн/



Последни материали  
  „Обикновеното лице на злото“ или необикновеното лице на Калоян Захариев
  Къщата с петуниите – сълзите и усмивките на Ина Крейн
  Автобиографично интервю - Татяна Йотова
  Моята гледна точка за авторското право и неговата защита
  Преди да има криле, човек има корени
Събития