Фондация Буквите
Контакти Поща
Пишете ни     

Литературен

сайт

Книжарница

КНИГИТЕ

Електронни

книги

Алманах

"Нова българска литература"

Издателство
"Буквите"
Мечта за книга
Поезия
Романи
Разкази
Фантастика и фентъзи
Детски книги
Учебници
Творчески фонд
Автори
 
Вход
КНИГИТЕ  
Тема на броя
Критични вибрации
Представяме Ви
През годините
Нобелови лауреати
Пътят на книгите
  За писането
  За издаването
Културни хроники
  Новини
  Предстоящи събития
  Отзвуци
  Конкурси
Пишете ни:
info@knigite.bg

Прeпоръчвани Е-книги  



За писането  
Поетическа фонетика: асонанс, алитерация, звукоподражание, звукопис Христо Стефанов

Когато говорим за поетическата фонетика, за онези особености в звуковия строеж на поетическата творба, които я открояват сред другите словесни изкуства и разговорната реч, не можем да се ограничим само с римата. Безспорно, тя е може би най-важната особеност на лирическата творба, но все пак нито е задължителна, нито е единствена. Нещо повече - както доказва в своето изследване "Рифма, ее теория и история" видния съветски стиховед В. Жирмунски, самата рима се заражда от първоначално безпорядъчните, случайно повтарящи се съзвучия в стиха, за да се превърне постепенно в строго задължителен и закономерно редуващ се (поне в даден етап от развитието на лириката) атрибут на поетическата творба.
Това ни задължава да разгледаме и други особености в звуковата организация на лирическото стихотворение. Ала още тук трябва да подчертаем една съществена особеност: ако римата, без да е задължителна, все пак се среща в почти всички произведения на поезията (с изключение на белия стих), то ред други способи за звукова организация на стиха са индивидуални. Макар да се систематизират и класифицират, те са присъщи в конкретен вид само на една определена творба, в която изпълняват строго оптределена роля. И още нещо - тъй като нямат статута на задължителен атрибут на поезията (както римата), тези особености на поетическата фонетика се откриват по-трудно, а още по-трудно е да се опредеи функцията им в дадената творба.
В класическата описателна поетика се разглеждат изключително видовете звукоповторения, като техните функции се свеждат до две понятия: звукоподражание и звукопис. Преди да говорим доколко това е основателно, нека видим един типичен пример за звукоподражание из темата "Калиопа" на Яворов:

Трак-чук, жан-жин, трака-чука! -
наковалнята възглася.
И духалото се пука:
дъха, пъха и приглася.

- Там-сам! Звън-вън... бива-бива...
Кали-Кали-Калиопа! -
Наковалнята звънлива,
присмехулка върла, тропа. 


Дори цитираният пример е достатъчен, за да видим колко неточен е терминът "звукоподражание". И ако целта на поезията е само да наподоби определено явление, свързано с характерни звуци, то тази цел едва ли има особена естетическа стойност, без да говорим въобще, че подобни явления са рядкост. Но ако разгледаме по-внимателно цитирания откъс, ще установим друго. Отначало звукоподражанията - като "Трак- чук, жан-жин, трака-чука" - действително имат чисто имитативен характер: те предават, макар и в крайно стилизиран вид, някои звуци, свойствени за труда на ковача. Постепенно обаче звукоподражанията придобиват по-целенасочен характер: те разкриват лирическия сюжет, още неизвестната героиня на поемата Калиопа се причува на момъка в звънтенето на наковалнята, а това вече ни подсказва и чувствата му към нея. И не само това. Един друг стих със забелижително майсторство сплита звуковата имитация с мислите на лирическия герой, с откъслечните, но съществени мисли, които се мяркат в съзнанието му (ако това беше в прозаическа творба, щяхме да говорим за непряк вътрешен монолог). Ето този стих - обърнете внимание на думите, с които се свързват звукоподражателните междуметия: - Там-сам! Звън-вън... бива-бива. "Сам", "вън", "бива" - тези привидно несвързани думи в съчетание с името Калиопа, повтаряно от наковалнята, заедно с упрека на стария майстор: "Де, момче, ума ти хвърка" (от първата, нецитирана строфа), вече ни подсказва и нещо - още смътно, наистина - от сюжета на поемата: трудностите, пред които е изправена любовта на двамата млади. И - забележете - това е именно в първите няколко строфи, когато трябва да се заинтригува читателят, като се загатне съдържанието, без да му се изясни напълно.
Бихме могли да продължим анализа, но и казаното дотук е достатъчно, за да се види, че простата имитация на природни или човешки звуци не изчерпва съдържанието на т.н. звукоподражание. Напротив - звукоподражанието винаги е осмислено по един или друг начин, иначе се превръща в самоцелна, а значи - излишна игра с формата.
Но ако терминът "звукоподражание" е неточен, то другият термин, употребяван в старата поетика - "звукопис" - е направо неясен. Най-общо казано, неговият смисъл е, че поетът се стреми чрез определени звукоповторения да подчертае "преди всичко картинно-изобразителното, а оттам и емоционалното съдържание на думите" ("Речник на литературните термини"). Казаното е безспорно вярно, но прекалено общо и затова - неточно. Но преди да се спрем по-подробно на този въпрос, нека разгледаме онези средства, чрез които се постига звукописа. А те са - основно - две: алитерация и асонанс.
Нека отново си припомним Ботевите стихове:

Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен,
гора зашуми, вятър повее -
Балканът пее хайдушка песен!


Дори и просто "на слух" всеки ше усети особената звучност на строфата, както и изобилието на гласната "е". А вгледаме ли се, ще установим, че тя се повтаря 17 пъти - няколко пъти повече, отколкото според средностатистическата си честота в езика би трябвало да се срещне в толкова дълъг речев откъс.
Но нима особеностите на строфата се дължат на някакви особени качества на гласната "е"? Само като куриоз ще спомена, че историята на литературата познава много опити - и на поети, и на теоретици - да се "докаже", че определени звукове в езика притежават собствена емоционална, смислова, че дори и цветова окраска. Разбира се, не си струва да се спори сериозно с подобни твърдения, достатъчно е да се сетим, че "жестоката и яростна" (според една подобна класификация) гласна "и" се среща с висока честота в думи като "мили", "любими", например.
Но ако звуковете нямат собствено смислово-емоционално значение, при честото си повторение в дадена поетическа творба те придобиват особена "окраска". По какъв начин - на този въпрос все още престои теорията на литературата да даде напълно точен и изчерпателен отговор, макар че в основни линии вече е ясно, че в такива случаи повтарящият се звук асоциативно се свързва с емоционалното и смислово съдържание на някои ключови думи в стиха, които съдържат този звук. В това ще ни убеди следният пример за алитерация - повторение на съгласни - из "Градушка" на Яворов:

Върни се, облако неверен,
почакай, пакостнико черен,
неделя, две... ела тогази,
страшилище! А облак лази,
расте и вий снага космата,
засланя слънце; в небесата
тъмней зловещо... Милост няма!
И дебне пак беда голяма.
На завет всичко се прибира,
сърцето тръпне, в страх примира,
че горе - дим и адски тътен.
Вихрушка, прах... Ей свода мътен,
продран, запалва се - и блясък -
и още - пак - о, Боже!... Трясък
оглася планини, полета -
земя трепери... Град! - парчета -
яйце и орех... Спри... Недей...
Труд кървав, Боже, пожалей!


Литературоведът Никола Георгиев, който е направил интересен анализ на "Градушка" е установил една важна особеност. В една от предходните части, която описва мирния селски труд и надеждата на селяните, звукът "р" се среща забележително по-рядко, отколкото е средната му честота в езика. По-нататък той зачестява, но не надвърля обичайното. А в цитираните части постепенно се увеличава, като във втората честотата му е няколко пъти по-голяма от средностатистическата в езика. И макар обикновеният читател да не се затруднява с подобни пресмятания, той безпогрешно усеща тази - да се изразим така - "заплашителност", която внушава постепенното учестяване на звука "р" и която се разразява с трагична сила в описанието на градушката. Но защо - нима звукът "р" сам по себе си е "застрашителен"? Не, разбира се. От значение в случая е, че той се съдържа в думи, които имат особена смислова тежест, тъй като предават основното съдържание на тази част. И тук не става дума за просто звукоподражание: част от тези думи означават природни явления - град, градушка, трясък, вихрушка, прах и др. Ала друга част на думите, съдържащи звука "р", са свързани с преживяванията на селяните ("сърцето тръпне, в страх примира") или с авторските оценки ("труд кървав"). Така че именно звука "р", обърнал нашето внимание с по-голямата си честота, играе ролята на "свързващо звено" между тези смислово-изобразителни центрове на творбата, внушавайки скрито на читателя тяхната връзка.
Разбира се, не винаги ролята на звукоповторението е очевидна и изразима със строгия език на понятията. Например в стихотворението на Н. Лилиев:

Светло утро, ти прокуди
всяка пара и мъгла -
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила.

Ти безбрежна шир събуди,
звънна в моите стъкла -
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила.
 -

е очевидно повторението на ред гласни - "е", "а", "у" - и съгласни - "р", "л", "н". Ние трудно бихме могли да определим какво е точно внушението на тези звукоповторения, да го "преведем" на езика на логическото мислене. А нима е възможно изобщо да се предаде пълно съдържанието на цялата тази творба? Надали. Но и без да го свеждаме до една формула, ние го усещаме - ведрост и радост от светлото пролетно утро, опиянение от красотата на природата, преклонение пред нея. И ролята на звукоповторението е да придаде по-голяма звучност и мелодичност на стиха без непременно да е свързано по-пряко с разкриването на съдържанието.
Такива звукоповторения преобладават в поезията и може би те са достатъчно основание за термина "звукопис" - да се върнем към темата, подхваната в началото. Но е повечето случаи, при един по-внимателен анализ се оказва, че звуковата организация на творбата разкрива тънки, неизразени по друг начин, нюанси на съдържанието. Разбира се, има и направления в поезията, които издигат "благозвучността", сложната оркестрация на стиха в култ, в самоцел - такова е например символизмът. И ако при големите поети на символизма почти не се стига до самоцелни ефекти, то у епигоните те изобилстват. Затова не е странно, че именно Атанас Далчев, израсъл като поет в борбата за преодоляване на символизма, в един от своите "Фрагменти" казва: "От много музика поезията умира".
Разбира се, ако не говорим за самоцелните крайности, трябва да отбележим, че звуковата организация на поетическата творба - която се изучава от поетическата фонетика - е не само съществена нейна отлика от прозата или разговорната реч, но и важен "резерв", даващ възможност да се изразят по-дълбоки и сложни смислово-емоционални нюанси.


Прочeтено от:1712
 
Сподели във Facebook
Предишна статия     Следваща статия
Стил Поетическа фонетика - Рима
Е-книги  


Къщата с петуниите
Автор: Илияна Каракочева /Ина Крейн/



Последни материали  
  „Обикновеното лице на злото“ или необикновеното лице на Калоян Захариев
  Къщата с петуниите – сълзите и усмивките на Ина Крейн
  Автобиографично интервю - Татяна Йотова
  Моята гледна точка за авторското право и неговата защита
  Преди да има криле, човек има корени
Събития