Фондация Буквите
Контакти Поща
Пишете ни     

Литературен

сайт

Книжарница

КНИГИТЕ

Електронни

книги

Алманах

"Нова българска литература"

Издателство
"Буквите"
Мечта за книга
Поезия
Романи
Разкази
Фантастика и фентъзи
Детски книги
Учебници
Творчески фонд
Автори
 
Вход
КНИГИТЕ  
Тема на броя
Критични вибрации
Представяме Ви
През годините
Нобелови лауреати
Пътят на книгите
  За писането
  За издаването
Културни хроники
  Новини
  Предстоящи събития
  Отзвуци
  Конкурси
Пишете ни:
info@knigite.bg

Прeпоръчвани Е-книги  



За писането  
Поетическа азбука Христо Стефанов

Когато преди години ми предложиха да напиша серия популярни беседи върху поетиката и лириката, библиографската справка „по темата" ме изуми. Ние имаме великолепни теоретици (историци и критици) по литературата, но популярно литературознание у нас практически няма. Разликата със руската литературна наука (използувам случая да препоръчам на младите читатели поне книгата на Е. Еткинд “Разговор о стихах") сe оказа фрапираща... Така бе написана тази поредица.
За останалото, както се казва, ще съди читателят. Тук искам да поясня само едно: повечето дефиниции, формулировки, обяснения и даже някои примери в беседите съзнателно излагат общо-приетото гледище по въпроса и са в съответствие с оскъдната научно-популярна литература (например „Речник на литературните термини" ). В този смисъл дължа благодарност на всички български и руски литературоведи, чиито трудове познавам и от които - по един или друг начин — съм се ползувал. Популярното литературознание е онази област, където всяка, индивидуална изява в най-голяма степен ползува създаденото от предходниците, натрупаното колективно знание.
Лична остава единствено отговорността за написаното

Един герой на Молиер се учудвал, че - без сам да знае — говори в проза. Колко ли повече би се учудил, ако научеше, че белетристиката (защото именно в този смисъл той употребява думата проза) е според редица литературоведи по-ново по произход и в известен смисъл по-сложно изкуство от поезията.
Можем да си представим как би се възгордял той — защото в комичната cи наивност смесва словесното изкуство проза (или белетристика) с ежедневното словесно общуване. Можем да си обясним учудването му — дотогава той просто не е знаел, че съществува словесно изкуство, наречено проза. Но очевидно и той, който не е бил на „ти" с музите, е знаел, че съществува поезия. А да знаеш, че съществува нещо, значи да знаеш какво е то.
Какво остава тогава за любителя на литературата? Стига да не е попаднал в дебрите на теорията, той е дълбоко убеден, че великолепно знае какво е поезия и какво — проза.
Да си припомним една творба, която десетилетия наред вълнува читателите — „Аз искам да те помня все така" от Димчо Дебелянов:

Аз искам да me помня все така:
Бездомна, безнадеждна и унила
в ръка ми сплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила

Градът далече тръпне в мътен дим
край нас, на хълма тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.

В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален
да го припомня верен и печален
в часа, когато ТЯ ще победи.

- О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай – пролетта ни
недосънуван сън ще си остане
и ти при мене ще се върнеш пак!

А все по страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежи прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.

И ти отпущаш пламнала ръка,
и тръгваш, поглед в тъмнините впила,
изгубила дори за сълзи сила.
Аз искам да те помня все така.


Спор няма - всеки..веднага ще каже, че това е поезия. А следващата творба?

Щастието?!
Казват,
че това е кланицата за поети,
но не съм го казал аз.
Щастието,
казват,
истинското щастие
Е така разпръснато в живота ни,
както може би животът е разпръснат
По вселената.
Светлинни разстояния!
Светлинни отчаяния!
Ала ти не се плаши, приятелю,
да останеш насаме
с пространството,
да останеш насаме
във времето,
да останеш насаме
пред себе си...
Като прометей и камъка.
Като Жана д’Арк и огъня.
Като Левски и въжето.
Като щастието
и поета.


Тук вече наистина е възможно някой да се затрудни в отговора, макар че всеки естетически подготвен читател ще усети поетичността в стихотворението „Каприз №4” от Любомир Левчев, а това ни кара отново да си зададем въпроса:
И все пак, какво е поезия?

Понякога най-простите въпроси, чиито отговори сякаш знаем „от само себе си", се оказват най-трудни. На този въпрос през вековете са се опитвали да отговарят - безброй писатели, философи, естетици. И ако творците са предпочитали ефектните афоризми - или пищните метафори, учените са създали истински лабиринт от определения и теории. Самата дума „поезия" дотолкова е разширила значението си, че днес и речниците посочват няколко нейни, при това отчастти взаимоизключващи се значения.
В “Речника на литературните термини” те са четири:
Поезията като вид изкуство; поезията – общо название на художествената литература (лирика, епос, драма), поезия – стихотворна, т.е. мерена реч и вече най-пълно в преносен смисъл употребата на думата в изрази като “поезията на подвига” и други.

Подобно разногласие не бива да ни учудва. Поезията като вид словесно изкуство е безспорно най древното; нейното начало е в ритмичното слово, слято с мелодията, ритуала, магическият обред още в праисторически времена. Дълго време поезията запазва своето синкретично единство с музиката – както знаем, поетичните форми в древна Елада са се изпълнявали с музикален съпровод, което обяснява редица техни особености – и същевременно подготвяла своята автономност. Оттук започва дългият й път през вековете, в които поезията като Протей многократно мени лицето си, изменя своят облик, търси нови пътища и се завръща към забравени форми, за да ги обнови. И ако с думата „поезия" са означавани толкова различни художествени явления от древността до наши дни, очевидно е, че цялото й съдържание (в пълния му исторически обем!) не може да се изчерпи с една дефиниция.
Тогава нека се откажем от утопичното желание с една кратка формулировка да обхванем необхватното, да се абстрахираме от различните исторически метаморфози на поезията (въпреки, че за да си обясним настоящето й, ще се налага често да се връщаме към нейното минало) и да тръгнем по обратния път - от непосредственото впечатление към неговото осмисляне и обяснение. Това е в същност известната формулировка на познавателния процес: „От живото съзерцание към абстрактното мислене и оттам — към практиката”. Което, разбира се, съвсем не значи, че крайна цел е всеки да се научи да пише стихове: безбройните стихоплетци от всички възрасти доказват, че за това не е необходима особена подготовка. „Практиката" в случая означава друго — да се научим да възприемаме по-пълно и по-цялостно идейно-емоционалното богатство на поетическата творба.
Че пътят към дълбокото съпреживяване и правилното разбиране на художественото произведение не минава непременно през теорията – това е безспорно.
Милиони почитатели на поезията четат и препрочитат любимите си автори и без да са се отегчавали от сухите трактати. Но художествената творба има едио забележително качество - тя “дава” на всеки свой читател толкова, колкото той може да вземе от нея. И всеки, който е общувал с поезията, постепенно е проникнал, осьзнато или не, в закономерностите на поетическата творба, постепенно се е научавал да разбира езика на поезията. А понеже всяко истинско художествено произведение крие в себе си многобройни смислово-емоционални пластове – не случайно се казва, че поетическата творба е една малка вселена – пътят към нейните богатства е дълъг, да не кажем безкраен. Той започва от най-очевидните особености на творбата, за да достигне до скритите и нюанси.
Тогава нека да си зададем въпроса, с който всъщност започнахме – що е поезия? – по малко по-различен начин: коя е най-очевидната, най-характерната и следователно, главна особеност на поезията, която я отличава от другите словесни изкуства?

Тук отговорът е лесен: той е залегнал и в определението, което речникът сочи като най-често употребявано: стихотворна (мерена) реч.
Преди да се опитаме да разтълкуваме това определение, са необходими редица уговорки. Преди всичко – то не е всеобхватно. Границата между поезията и прозата са доста гъвкави, исторически променливи – и най-важното – богати на преходни форми. Романът и повестта са предимно прозаически жанрове, но има и такива, които са написани в мерена реч – “Евгений Онегин”.
Стихотворението е безспорно поетически жанр, но съществуват и великолепни стихотворения в проза.
В древността и епосът (“Илиада”), и драмата, и лириката са били създавани в мерена реч и съвсем естествено са се обединявали от понятието поезия. Но в мерена реч са писани, и то значително по-късно, когато прозата като вид словесно изкуство има значителни успехи, дори... теоретически трактати – като “Поетическо изкуство” на Боало. От друга страна, съвременият свободен стих (верлибр) в чистите си форми трудно би могъл да се вмести в понятието “мерена реч”.

Ето един пример:

Не обичам самотата на гората,
дето човешкият свят не е уреден!
Само тогава ще ми бъде приятно:
страшната безизходна зимна виелица,
приятелката костенурка,
приятелката катеричка,
плахите сърни, които ни обичат,
дивият вълк, който ни моли да го оправдаем,
и любопитното зайче...
И толкоз още тайнственост, дошла от хилядолетията.

( „Да обичаш и да не обичаш" — Ал. Геров)

Поредицата от примери лесно може да се продължи, защото, както вече отбелязахме, нито едно определение не е всеобхватно. Но цитираното определение има това предимство, че ни насочва към една oт съществените особености на поезията — нейната специфична организация, която я определя като „стихотворна” или "мерена реч". Стихотворна, защото е в стихове и мерена, защото е съразмерна, т.е. организирана според определени закони.


Прочeтено от:1595
 
Сподели във Facebook
Предишна статия     Следваща статия
Сюжет и структура 10 съвета за по-добро писане на къси разкази
Е-книги  


Сладко от маслини
Автор: Илияна Каракочева /Ина Крейн/



Последни материали  
  „Обикновеното лице на злото“ или необикновеното лице на Калоян Захариев
  Къщата с петуниите – сълзите и усмивките на Ина Крейн
  Автобиографично интервю - Татяна Йотова
  Моята гледна точка за авторското право и неговата защита
  Преди да има криле, човек има корени
Събития